Имало едно време...
...едно момиченце.
Обичало да брои камъните по земята. С босите си крачета прекосявало цели царства.
Малките камъчета я убивали.
-До тук! Стига! Ще престана да броя камъчета, от тях само ме боли. Ще броя звезди!
И в ден, най-обикновен,
момичето превързало ранените си крака и издигнало стълба към покрива.
Изкачвало се, изкачвало се, изкачвало се дълго,
тъй че вече станало тъмно,
и деня се претълкулил към нощта.
-Тук съм, тук съм!-заподскачало момичето, поело дълбоко въздух, легнало на покрива и се загледало в небето над него.
-Песен ще запея, песен ще запея, за да възпея щастливата си душа!
-Ах, ярка моя звезда, аз съм едно със света! Ах, ярка моя пътеводна звезда, откривам нови царства.-запяло момичето и затанцувало под звуците на щурците.
Като балерина се носело по покривите. Едно, и две, прекосило цяло море.
Рани на краката вече нямало. Момичето чувствало все повече и повече,
сили във вените,
разперило ръце.
Тичало, тичало през покривите,
усетило как краката,
полетели над земята...
...
В ден, най-обикновен...
Е, може би, не съвсем!
Момиче имало едно.
Магия се случила, вълшебството нарекло:
"Нека сърцето чувства любов, нека момичето прави добро!"...
Ти ли си това или това е обичта
Ти ли си това или това е желанието
Ти ли си това или това е страстта
Ти ли си това или това е приятелска ръка
Ти ли си това или това е усмивката на минувача
Ти ли си това или това е добрият познат
Ти ли си това или това е мечтата
Ти ли си това...
Теб ли обичам? Теб ли обичам? Как да зная?
Фалшиво "обичам те", редува се с истинско "липсваш ми". Любов...
Теб ли обичам или това което ми даваш?
Теб ли обичам или това което въплътяваш?
Теб ли обичам или измамно е чувството в гърдите?
Обичам те Любов, но дали това си Ти? Дали ти си Тя? Дали си Него? Как да знам?
Любовта и човекът могат ли да бъдат едно същество?
Не че не съм "обичала" преди,
не че не съм се гърчела от екстаз, от страх...
Не че не съм плакала преди, но дали...
Дали не е било всичко заради онова чувство, което дава ми тя Любовта, а не той?
Дали обичайки него, не съм обичала теб Любов?
Дали плачейки за него, не съм плакала, че губя теб Любов?
Дали жадувайки него, не съм жадувала теб Любов?
Обичам те Любов! Обичам чувството, което ми даваш...
Като да имам парченце от Рая на Земята...
Може би, заради това опитвам пак с него, с друг, с по-друг.
Сменят се лицата, така както есента сменя лятото.
Всичко отначало, само за да имам теб Любов.
Всъщност има ли значение човекът, когато получавам теб?
Що значи туй-любим, приятел, съпруг...всичките имена не те заместват. Всичките лица, безлики са, тълпи "любов".
Ти ли си това? Ти ли си Любовта? Ти ли си Него, а не него? Как да знам?
Не зная, не зная, любов-човек дали си ти, но зная любов-човек, това съм аз. Винаги била съм Аз.
Търсех любовта навсякъде, а тя била е в мен, тя била съм Аз...
И сега, Ти ли си това? Ти ли си Него?
Аз съм цяла, а Ти?
Аз съм Тя, а Ти ли си това?
Пръска, пръска, свисти светлината.
Пада, лети, помръква, замира в земята.
Тяло в едно.
Душа в едно.
Сърце в едно.
Разум в едно.
Танцуващо същество.
Пролет-Лято. Есен-Зима.
Светлината се носи из времето.
Оцветява различни цветове.
Огън-червено, парещо опасно, разярено лице.
Горещ танц върху парещи въглени.
Побеснял дух. Омагьосан кръг от лековерност, страдание, ярост, сълзи, страст, желание...
...ревност, плесница, съмнение, непостоянни мисли. Само любовта ги държи.
Разпнат триизмерен човек. Въжета страхове, минало, болка, страдаща любов.
Наситено розови очила. Всичко е възможно. Разпиляно, ранено, кърваво стене сърцето.
Вода-отражение на синьо. Студ. Сърцето се пръска на ледени късове. Смърт. Спаси се, удавнико! Скочи в дълбокото, на плиткото опасно е!
Измама. Самоизмама. Мокър парцал в лицето. Прогизнала любов.
Капки дъжд, капки сълзи. Солен вкус.
Амазонката готова за безсърдечие е. Студени ръце и дъх. Мъртвец.
Роптание на Ледената принцеса. Мята късове лед към своята любов.
-30* градусова кофа с вода. Любовта отвръща на удара.
Земя-кафяво, боси крака по пръстта. Рязко падане от Ада, през Арктика до опустялата градина. Затишие преди буря. Обиране на плодовете труд. Разум. Търпение. Усмивката на Буда.
Камък. Крепост. Силата на духа спасява обезумялата любов.
На ръба, но запазвайки равновесие е тялото.
Автомобилът катастрофира с бясната си скорост. Защитено енергийно поле. Спира пред краката ми машината.
Любовта на обич, обичта на любов, любовта на обич, обичта на любов...
Четири посоки път. Квадрат. Кръст.
Погребение на детето. Нови сили за старицата.
Въздух-дух, дъх, душа. Белота, празнота, завършеност. Нищо в нещо и нещо в нищо. Боси крака по памук вървят. Пренасяне. Възнасяне. Здравей, Господи! Ниво нагоре.
Летежи на старото и новото в едно.
Летящо същество.
Пролет, Лято, Есен, Зима...
Светлината надживя времето си.
Часът настъпи, часовникът спря, часът приключи.
Светлината остана.
Сега блести много по-ярко. Слънчеви очила-предпазват.
Въздух, Земя, Огън, Вода-пулсират във вените. Жива съм! Обичам ги всичките. Обичам теб! Обичам се!
"Да обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока."-А.С.Екзюпери
Ах, Снежко, мой, Снежко! Колко нежно можеш да докоснеш душата ми, като с перце я галиш. Ала, ледени са все още пръстите ти. Страх ме е да ги пипна, да не вземат да се счупят. Ах, Снежко, мой, Снежко! Колкото по-ледено, студен си, толкова повече напирам да те сгрея. Ще ти сложа шалче, ще ти сложа и шапка, ала от гърдите ти усещам напира само студена въздишка. Дали е тази, която чакам?Дали е същата, тази която топли моето дихание, дали е тази която спира дъха ми щом те видя?
Как да разбера?Как да проверя?Може би ако съвсем леко те целуна, първо по студената бузка, после по челцето...после по устните...ако слеем дихание в едно, дали ще усетя топлината, зад студената фасада, или...ще премръзнат устните ми, вцепенени, посивени?
Снежко!Чуваш ли ме, събуди се! Дай да те прегърна! Ах, как силно искам да те притисна, да усетя туптящото в редом с моето сърце! Но, почакай, страх ме е...да не те обгърна толкова здраво, че да те разпилея на прашинки. А пък обичам всяка ледена, блестяща прашинка в теб. Обичам как целия блестиш и само твоят блясък така ме стопля...
Въглен ми трябва и знам, ще те разпаля. Знам, сигурна съм, под заскрежените копчета, там някъде, добре скрито е твоето сърце. Макар и Снежен...и ти си човек, и твоето сърце така, както и моето оживява ...
...с любовта.
Снежко, Снежко...нищо не знаеш ти, а идваш от приказките...Звездите блещукат, пеперудите пърхат, във сърцето ми. Ах, кога ли ще ги видиш и ти :) :) :)
Не мога да разбера Господ каква игра играе с мен. Дава ми един талант, втори талант, трети талант, повече от другите хора. Повече отколкото всеки има и бил мечтал да има, а не ми дава възможността да ги използвам. Каква е логиката?
Уморих се вече! Уморих се, твърде стара съм вече, за да се боря с вятърни мелници и просто мечти! Уморих се! Твърде стара съм вече, че да мога да прикрия тъгата с усмивка. Уморих се! Уморих се над размазания грим да слагам ново червило! Уморих се да приемам всичко тихо и спокойно! Уморих се да чакам смирено своя час! Уморих се да преглътвам горчилка, но не от кафето, а от чашка груба реалност! Уморих се да мечтая да полетя, а дори да не мога да подскоча!
Мечти...Мечтите са безплатни и за всеки, но те не са Реалност. Защото затворя ли очи, аз сънувам мечтите наяве. Ала отворя ли ги, те са изпълнени със сълзи. Какъв е смисълът? Не виждам такъв.
Та, така...кажи ми, Господи! Открехни истината на твоето невежо чедо! Защо? Защо ми даваш прекрасна сила, а ми отнемаш правото да я използвам? Защото, Господи, аз вярвам, че моята мисия тук е да творя добро, чрез това което ти си ми дал.
Дали е вярно, че трябва първо да съм се отказала от нещо, за да мога да го имам? Но тогава не става ли твърде късно, защото когато получа желаното, аз вече ще бъда твърде уморена.
Таланти, мечти, изкуство, сцена, маски, кому са нужни? Същата стара история, добре познат сценарий, аматьорски изиграна роля. Нищо от тях не може да ме облече, нищо от тях не може да ме нахрани, нищо от тях не може да ме направи щастлива. В повечето случаи е обратното. Тогава защо все още се боря? Защо се измъчвам? Не мога повече! Изморих се! Провал, след провал, след провал...това само по себе си е знак, че трябва да спра. Крайно време е. Не! Няма да спра! Няма да се предавам, ще продължа напред, но в друга посока, защото явно тази не е моята...
....Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техния характер. Имам една мечта днес!....
I am dreaming some day, when i have my own kids, to tell them that the time of war is end, that a word as "war" doesn't exist of long time before. But this is only a dream at this time, becouse the war is everywhere, not in one or two countries but in the whole world...
Кой каза, че човекът е най-съвършеното същество на Земята? Никак не изглежда съвършено до този момент. Уж, ни е дадено съзнание, с което да се отличаваме от другите животни, но явно още ни е трудно еволюирането от разума към разумните същества. Ееех, а кога ли ще стане това?..
Винаги ми е било странно, когато чуя че агресията, страхът, гневът са нормална част от човека. Нормална ли? Значи е напълно нормално да се самоизбиваме, и даже война не ни трябва, защото всъщност тя е тук. Присъства всяка вечер по новините, на улицата, у съседа...
Добре, да приемем, че всички онези ужасни страни у човека, са нормални, то да нормални са за животните. Падам от смях, когато сравняват човека с животното. Е, да приличаме си, един е създателят ни, но докато страхът и агресията са важни за оцеляването, подбора, конкуренцията между животните, то защо и при човека е така? Така де, защо ни е даден разум, ако не се възползваме от него? Не е ли даден за това, за да контролираме лошата част от нас, не да я пускаме на свобода така, сякаш още сме си на животинското ниво?
Не стига че още сме си животни, но сме станали и по-могъщи животни. Не знаем какво е Любовта, но пък добре познаваме Омразата. Така сме си я пришили в кожите, че тя направо премина и в душите ни. И като могъщи животни, измислихме войната.
Днес хората като че ли повече от всякога усещат привкуса на война, без да са я изживели въобще. Страхът е едно от мощните оръжия на войната. Но ако си мислите, че говоря за физическата война, грешите!
Няма по-голяма война днес, от войната на умовете. Това е мощна, тайна, четена между редовете война за власт...над умовете...
И ние като овци, вярваме във всичко, което ни кажат. Пак забравяме за мозъците, които имаме в черепните си кухини. Кухини, навярно мога да нарека тоооолкова много хора, че мога и да не спра.Продължавам да се учудвам как толкова много хора спят с отворени очи. Толкова сме станали самовглъбени, че по-далеч от носа не виждаме. Даже и не искаме да видим истината в очите, а продължаваме по стария план "излъжи ме". И ни лъжат, и го правят умело. Лъжат ни всички: политици, медии, бизнесмени. Карат ни да вярваме в това, в което те искат. Хвърлят прах в очите ни и ни казват "Избийте се". И ние го правим. Уж, модерни държави, уж правила на ООН, Конвенции разни и т.н., но ежедневно нашите права биват потъпквани. Нищо чудно, че досега губим в тази война.
Тук-таме се появи някой, който да ни каже да се замислим. Нека забравим различията си, да се обичаме, да живеем в мир един с друг. Чак толкова трудно ли е? Но веднага му запушват устата с нещо гадно, гнусно, страшно и кървящо. Ето, виждате ли, никакъв мир, атакаааааааа, и т'ва е, каквото сабя покаже...
А сабята го показва, право в месото. И край! Плътта загнива, душата умира. Пък те-големите, недосегаемите си седят в удобните кресла и пият едно за наше здраве...Така е, докато ние сме заети да воюваме един с друг, няма да забележим какво ни кроят те-поредната лъжа. А истината е, че на никого не му е нужно да води война. Обикновените хора не искат това. Обикновените хора искат да живеят свободни и спокойни.
Надявам се, въпрос на време е, а последните събития ме карат да мисля това, че хората лека полека започват да се събуждат от дълбокия зимен сън. Да, напоследък светът полудя, но всичко става така, за да ни каже нещо...Светът не е това, което трябва да бъде...
Всички завъртания за омраза един към друг, рано или късно ще спрат, защото хората най-сетне ще видят, че нито една религия, нито един етнос, нито едно виждане не ни правят толкова различни, че да се избиваме. Всяко наше различие е допринесло за това да бъдем по-силни заедно и да се обичаме такива, каквито сме. "Еднакви в различията" нали така...
Да победиш войната с война, не е много умно. Да победиш омразата с омраза, също. Да спечелиш пари, чрез пролята кръв е самоубийство. Да съградиш нов свят със стари порядки е загуба на време. "Съграждане" не става като се пролива човешка кръв. Не става за сметка на едни, да живеят други.
Ако искаме да победим войната, трябва да използваме две мощни човешки оръжия:Разум и Любов. Вече започнахме да казваме НЕ на всичко старо, време е да победим самите себе си, чрез любовта. Човекът може да стане човек, love is the answer.
И тогава надявам се, наистина ще мога да кажа на децата си "...имало едно време, но вече го няма, сега е Новото време"...
Когато ми хрумна идеята да напиша тази статия, бях се вдъхновила от един конкретен коментар на момиче, което не познавам, но което беше поредната заблудена овца. Вече ми беше писнало да слушам, че любовта е тежка, грозна и т.н. и т.н. Придаваха се какви ли не уродливи форми за нея. А наистина ли Любовта е виновна за нашите грешки? Наистина толкова ли безсрамни и оправдаващи се станахме, че слагаме това иначе красиво чувство в една яма?
Истината е, и ние трябва да приемем фактите, такива каквито са, а те са че за нашите грешки не можем да виним никого и нищо, освен себе си. Любовта е прекрасно само по себе си чувство, но попадне ли в неопитни и сбъркани ръце, може да се превърне и в ад.
Нищо чудно, че повечето момичета, че даже и жени бъркат. Всички казваме, че без любовта не можем, искаме нещо приказно, искаме романтика, искаме звезди, цветя и рози, бонбони...а накрая получаваме един надут пуяк, мамино синче, пълно дърво или господин ледено сърце. Защо мислите става така? Защото ние само знаем да се оплакваме и да искаме, но зад това искане стоят маса комплекси, загубени вяра и надежди, примиряване със ситуацията.
Добре, казваш, че не искаш да те тъпчат, казваш че искаш човекът до теб да те подкрепя, но не правиш нищо, за да стигнеш до това, което искаш, защото всъщност ти не само че не вярваш, че можеш да го получиш, ами и подсъзнателно не се чувстваш достойна за това.
Наместо това се захващаме с най-неподходящите за нас хора (и то от 100 километра си личи), но незнайно защо решаваме че можем да ги променим, не обръщаме внимание на малките подробности, а в повечето случаи точно тези недовидяни малки подробнсти се превръщат в голям проблем в бъдеще.
Трябва да отбележа като психолог и социален работник, това което наблюдавам днес у хората е, че всички станахме много сбъркани. Толкова ни се е сбъркала психиката, толкова наопаки обърнати системи за всичко имаме, че не е никак чудно че бъркаме истинското лице и на Любовта.
И като се почне с грешките, сякаш няма край...И под грешки нямам предвид правилно-неправилно, а имам предвид щастие-нещастие. Почваме с едни стари разсъждения, предадени ни и натъпкани от по-възрастните от нас. "Трябва да се правят компромиси", "Докато намериш правилният, можеш да пробваш с дузина неправилни", "Жена-стара мома е за съжаление" и прочие...Но заедно с тези постулати се забравят и разясненията, че всъщност компромисите ако се правят само от едната страна, то другата направо ще се възползва и изпикае върху тях. Следователно заслужава ли си? Или другия-пробвай лошия (или неправилния) какъв е всъщност крайният резултат от това "пробване"?Крайният резултат е (и това важи и за жени, и за мъже), че когато съзнателно виждаш, че някой не е за теб и после го допуснеш до себе си, ти биваш наранен. И то така биваш наранен, че когато правилният (правилната) се появи на прага ти, ти просто не го(я) забелязваш, а ако случайно си го забелязал, вече си му сложил етикет "като всички останали". И ето как неусетно започваме да приписваме стара болка, старо лице, на новия човек. На всичко отгоре процедираме със същите стари мисли, същите стъпки, с едни и същи действия...е, защо се учудваме тогава, че нещата не вървят?
Най-любимата глупост от всички е тази за "старата мома", или тук хората бъркат сам със самотен. Да си го кажем направо, някои хора се чувстват по-щастливи, когато са сами. Защо искате да вкарате всеки в рамка? На мен лично ми се е случвало, понеже съм по-голямата от две сестри и като видят че моята сестра има дългогодишен приятел, да ме попитат "Ами ти защо нямаш? Кога ще имаш?"...и като ми зададат тези нелепи въпроси направо ми се иде да им го завра отзад. Особено жените са ми много смешни в това отношение, и млади и стари. Сакън, да не остарея без мъж. Мъка голяма! Земята ще спре да се върти. Значи какво излиза-дай некъв там, къв ще да е, ама мъж да се нарича. Мили мои тъпи патки, когато това не е вашият човек, недейте си го представяйте за свой приятел, само за да угодите на мама, тати, баба, леля и там до десето колено. Любов така насила не става! Това че си "обвързана" не е гаранция, че е любов, защото в повечето случаи е просто един стремеж към любовта, но който е твърде далече от нея.
Имала съм приятелка, която честно и откровено ми е споделяла-"този е прекрасен, добър, кавалер, умен и т.н., но нищичко не чувствам, не го чувствам като моят човек", а в същото време лъже и него, и родителите си, и приятелите си, че виждате ли "ето, това е моят приятел, аз съм сериозно и отговорно момиче". Пълни глупости!Каква е тази тъпа логика-има си приятел, сериозна, няма си-несериозна?! В крайна сметка ти за кого живееш-за себе си, или за хората? Нима не си сериозна и отговорна инак? Просто на едни им идва по-рано времето, на други по-късно. Защо трябва да се догонваме един друг? И къде остана любовта не разбрах?
Май всички проблеми идват от това да угодиш на хората, а пък дали си щастлив, това не е от значение. Нали крайната точка е щастието все пак? Поглеждайки назад към моите "връзки", мога да кажа че има причина сега да не съм с въпросните хора и много се радвам даже. Да, компромиси се правят, но компромис със щастието-никога! Улавяла съм се как в една връзка, когато ми отнемат свободата, аз искам да избягам. Улавяла съм се как вместо човекът до мен да ми дава криле и да ме вдъхновява да разкривам най-доброто в себе си, обратното-вбесява ме, унизява ме и аз показвам възможно най-яростното си и лошо лице. А все си мисля, че когато открия любовта в нечие лице, тя ще бъде в свобода-красота и вдъхновение, а не в окови-грозота и лошотия. Май е вярно това (поне това), което хората говорят, че човекът до теб трябва да те вдъхновява да ставаш по-добър, а не да изкарва всички дяволи от теб...
Ако искате любов, недейте слага етикет "всички жени са курви" и "всички мъже са гадове", защото да, в такова време живеем и е твърде вероятно постоянно да се сблъсквате с тези типажи, но трябва да знаете, че има и верни немеркантилни жени и джентълмени. И колкото и любов да искате, никога няма да я получите, ако я искате настоятелно (хванали сте се за нея като удавник за сламка), но без да сте предприели: 1-правилните мисли, 2-правилните стъпки към нея. Вижда се, че има какво още да се допълни по темата и най-вероятно тя ще има продължение, някога във времето...А иначе за момиченцето, което ме вдъхнови да напиша темата, нейните думи бяха нещо от сорта "О, любовта е болка (всъщност имайки предвид взаимоотношенията с приятеля й), това значи да порастнеш-да изпитваш болка (ма много безнадежден свят за възрастните), ние с моят приятел се караме, сдобряваме, той пие, повръща и аз пак го обичам,ах! (каква любовна идилия само)"...
Значи това било Любовта, аха! А след време си представям същото това момиченце, вече семейна с въпросния или, хич да не е тя, някоя от нейния типаж, която ще казва "О, той ми посяга, но аз го заслужавам, не измих чиниите. Той от любов го направи!"...
