Но замислих се, за един друг вид бедност, тази за която никой не говори. Бедни хора-бедни души. А някой замислял ли се е, че виновни за това да сме бедни, сме самите ние? И пак с уговорката, че говоря за друг вид, много по-страшен от физическата немотия.
Търпението се възнаграждава, иди ги убеди родителите ми, че е така. Е, с черногледото мислене, черен живот се случва. Пари, пари, само пари са им в главата на всички. Материален свят. Колкото повече искаш парите и колкото повече се оплакваш, че ги нямаш, те толкова повече се отдалечават от теб.
А аз друга песен си пея, тази че някой ден(всъщност съвсем скоро) търпението ми ще бъде възнаградено...в пари, че да се изкъпят хората в тях...Мразя парите, мразя простите умове, мразя материалните хора. Животът не е плът и кръв. Животът е нещо повече...ах, бедни ми човеко, кога ли ще го разбереш?
Свели сме духовността до минимум. Даже, вече не зная дали съществува. Като че в холограма живея. Всеки ден едно и също. Всеки се опитва сам себе си да лъже, че висшето щастие се крие в това да имаш пари, че да има какво да облечеш, да има с какво да се нахраниш, да имаш подслон...Това ли е? Това ли е висшето щастие, за което всеки мечтае? Това ли е представата за идеален живот на всеки?
Прибирам се вкъщи, пак за без пари работила, почти завършила образованието си и се тревожа само за пари. Понеже вкъщи можем да се зарадваме само на тях, а пък ги нямаме и постоянно заради тях се караме, като че висша ценност са за нас. Тревожа се. Тревожа се за бъдещето, не защото аз така съм го избрала, а защото така са ми го натъпкали, да се тревожа. Че кое му е лошото на бъдещето?
И мисля си, и какво от това? Хайде, нека няма какво да облека! И какво от това? Хайде, нека няма какво да изям! Какво от това? Не е ли по-важното, че съм с любимите хора, че всички сме заедно? Не е ли по-важно, че работя това, което обичам? Не е ли по-важно, че на Коледа и с коричка хляб, аз пак ще бъда сита, защото ще го споделя с хората, които обичам?
И, ей ги на!Чувам как се смеят зад гърба ми. Звезда, щяла да става,пфу,глупачка! Погрешно виждат през мен, погрешно преценяват по вид и отвътре.Признание ли? Не, не, приятелко, ако ти живееш за признание, аз живея по призвание. Как обичат на моите кокали, своята кожа да обличат. Как обичат само! Хайде, давайте, щом така на вас по-леко ще стане, окичете ми своите тъги! Та, нали...
Аз Дон Кихот съм, алтруист. В Робин Худ да се превърна искам и да крада от богатите души, че да го раздам на бедните. Ах, драги ми Смехурко! За всички, странна, луда, но аз имам своя мисия. Не ми пречете да я върша! Път напред ми дайте и тихо, мълчете! Лудите, лудите, те да са живи, че ако лудите ги няма, как вие ще живеете нормално?
Ние сме такива, каквито сами сме се създали. Само децата не мога да посоча с пръст, защото те са това, което вие направихте от тях. Ей, глупако със глупак! Когато се пресетиш да се оплакваш, да нападаш семейството си, да нагрубиш жена си, да кажеш на детето си, че е глупав мечтател, сети се за тях първо...
Сети се, че там някъде на Земята има хора, с богати души, но беден живот, сети се, че те нямат и наполовината, от това което ти имаш, бедни ми човеко! Сети се, че твоята коричка хляб, те ще разделят на 1000, сети се, че твоята чаша вода, те никога няма да отпият, сети се, че панталона който ти кърпиш, те никога няма да обуят, сети се, че прекрасния дом, в който ти се оплакваш, те никога няма да пристъпят!...
*Това е послание, към онзи, който вечно се оплаква и вижда света само в черно. Твоите мисли, са тези които създават твоята Реалност. Ако не се научиш да се радваш на малките неща в живота, на малките мигове, на това което имаш, колкото и малко да е то, то ти никога няма да оцениш голямото, което би могло да ти се даде. Радвай сега, на това с което разполагаш, защото утре може и него да нямаш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар