Знаеш ли

Знаеш ли приятелю,
че липсваш на една жена?
Знаеш ли приятелю,
капка сълза как пронизва нощта?
Знаеш ли приятелю...

Една жена не можа да ти каже "до виждане",
а даже, а даже,
по-напред "здравей".

Знаеш ли приятелю,
ти беше непознат за нея,
непознат, красив, двъхновител,
на нейното сърце покровител.

Знаеш ли приятелю,
може би не знаеш,
а може би нехаеш...

Тя пише ти сега тези редове,
а студен вятър пронизва нейното сърце.
Вече изпити са чаша, две,
цигара не догаря, не,
но въглени сякаш тлеят в женските ръце.

Макар и с болка
и напоени листи от сълзи,
приятелю, знаеш ли...
Жената с усмивка ти казва:
"До виждане! Бъди щастлив!
И си спомняй, че някога ти държеше моето сърце,
в твоите ръце!"

На малкото мои сродни души.

Посветено на: В.

 

Есенна светлина

Светът е студен скъпи,
с цялата си тази цветна празнота.

Хвани ме за ръка,
поеми риска,
живей истински,
избягай с мен сега!

Обичам да чувствам дъха ти по мен,
обичам всичко в теб.
Обичам, когато разрошваш косите ми.
Обичам всичко в теб.
Обичам усмивката ти.
Обичам, когато ме гледаш въпросително.
Обичам да заспивам в теб.

Светът студен е,
не приема хора като теб и мен.

Ела, да избягаме,
където слънцето свети,
с ръце преплетени,
можем да отидем навсякъде,
където и да е...

Караш ме да бъда истинска.
Аз искам да остана такава.
Обичам те и вярвам в теб!

Обичам, когато глава опираш в мен.
Обичам те, когато си тъжен, изморен.
Обичам те, когато си разорен, изтощен.

Обичам да те разбирам, усещам и чувствам без думи.
Обичам, когато няма тайни, бариери помежду ни.
Обичам те тайно,
за себе си само,
като малко дете,
което не дава, стиснало здраво,
сърдито,
своето любимо плюшено мече.

Светът студен е,
да се хванем за ръце!
Стига ми само да знам,
че имаш ти моето, аз твоето сърце.

Светлината, тя ще ни отведе,
там някъде,
където и да е...
Там, където аз и ти,
ще останем истински.

Благодаря

Please, open the door,
because I am here to say
thank you!

Thank  you for where I am now!
Thank you for where I was in time!
Thank you for I will become!

Not that I know,
but when I turn back arround -
I see smile.
And trouth my tears,
it is a beautiful sadness.

Thank you for teached me to say "thank you",
thank you for teached me to say "forgive me",
thank you for all bitterly and sweetly!

 



Отвори ми вратата,
защото пристъпвам към твоя праг!
Тук съм, за да ти кажа:
благодаря!
Благодаря за това къде съм сега!
Благодаря за това къде бях!
Благодаря за това къде ще бъда!

Не, че знам къде ще бъда,
но когато се обърна,
аз се усмихвам.
И макар да плача,
то е от най-красивата тъга.

Благодаря, че ме научи да казвам "благодаря",
благодаря, че ме научи да казвам "прощавай",
благодаря за всичко горчиво и сладко!

Поглеждайки назад,
бих казала, че животът понякога е късмет.
Поглеждайки напред,
знам, че няма да ме предадеш,
че ще бъдеш до мен.

Искам да ти благодаря за толкова много неща,
затова ще ти кажа само -      Благодаря!
                                               Спасибо!
                                        Gracias!
                                        Grazie!
                                        Danke!
                                        Merci!
                                        Obrigado!
                                                     
 

Момичето със зюмбюлите

В далечната 1835г. беше мразовит март.

Дърветата още не бяха напъпили, ледът по паважите още не бе изчезнал. Все още нямаше и повей от пролетта, която трябваше вече по това време да е дошла.

Но за зюмбюла, това не беше от значение. Малкото цвете разпъпваше цветове, дори в заснежената люта почва. Удивителна упоритост показваше това иначе нежно създание на майката природа.

Уви, никой не забелязваше подвига на зюмбюла. Всеки бързаше, някой за някъде, стискаше чанта в ръка и продължаваше без да спира - от една спирка на друга спирка.

В града беше отворена новата гара. Пушек и дим, желязната машина създаваше събитие в новата история на града.

Преди появата на железницата, това малко градче можеше да се похвали с малко жители, но откакто напът беше откриването на завода за металообработване, градът кипеше от новопренесли се, от посетители, от гости.

Всичко се разрастваше, писмата пристигаха по-бързо, до скоро калните улици се павираха, уличното осветление се заменяше...

следва продължение...

автор: Стела Ангелова

 

Малка пролетна разходка

Пролет моя,
аромат, цветове, цветя!
Пролет моя,
птичи песни, полъх, крила!
Пролет моя,
въздух, небе, земя!
Пролет моя,
слънчеви лъчи, детски глъч, красота!

 

Ах, пролет моя,

как хубава си ти!

И в малката разходка,

твоят чар кънти.

Ах, пролет моя,

мирис, вкус, очи...

...твоята усмивка сгрява и най-тъжните души.