С много любов и...повръщано

          Когато ми хрумна идеята да напиша тази статия, бях се вдъхновила от един конкретен коментар на момиче, което не познавам, но което беше поредната заблудена овца. Вече ми беше писнало да слушам, че любовта е тежка, грозна и т.н. и т.н. Придаваха се какви ли не уродливи форми за нея. А наистина ли Любовта е виновна за нашите грешки? Наистина толкова ли безсрамни и оправдаващи се станахме, че слагаме това иначе красиво чувство в една яма?

          Истината е, и ние трябва да приемем фактите, такива каквито са, а те са че за нашите грешки не можем да виним никого и нищо, освен себе си. Любовта е прекрасно само по себе си чувство, но попадне ли в неопитни и сбъркани ръце, може да се превърне и в ад.

Нищо чудно, че повечето момичета, че даже и жени бъркат. Всички казваме, че без любовта не можем, искаме нещо приказно, искаме романтика, искаме звезди, цветя и рози, бонбони...а накрая получаваме един надут пуяк, мамино синче, пълно дърво или господин ледено сърце. Защо мислите става така? Защото ние само знаем да се оплакваме и да искаме, но зад това искане стоят маса комплекси, загубени вяра и надежди, примиряване със ситуацията.

Добре, казваш, че не искаш да те тъпчат, казваш че искаш човекът до теб да те подкрепя, но не правиш нищо, за да стигнеш до това, което искаш, защото всъщност ти не само че не вярваш, че можеш да го получиш, ами и подсъзнателно не се чувстваш достойна за това.

Наместо това се захващаме с най-неподходящите за нас хора (и то от 100 километра си личи), но незнайно защо решаваме че можем да ги променим, не обръщаме внимание на малките подробности, а в повечето случаи точно тези недовидяни малки подробнсти се превръщат в голям проблем в бъдеще.

            Трябва да отбележа като психолог и социален работник, това което наблюдавам днес у хората е, че всички станахме много сбъркани. Толкова ни се е сбъркала психиката, толкова наопаки обърнати системи за всичко имаме, че не е никак чудно че бъркаме истинското лице и на Любовта.

             И като се почне с грешките, сякаш няма край...И под грешки нямам предвид правилно-неправилно, а имам предвид щастие-нещастие. Почваме с едни стари разсъждения, предадени ни и натъпкани от по-възрастните от нас. "Трябва да се правят компромиси", "Докато намериш правилният, можеш да пробваш с дузина неправилни", "Жена-стара мома е за съжаление" и прочие...Но заедно с тези постулати се забравят и разясненията, че всъщност компромисите ако се правят само от едната страна, то другата направо ще се възползва и изпикае върху тях. Следователно заслужава ли си? Или другия-пробвай лошия (или неправилния) какъв е всъщност крайният резултат от това "пробване"?Крайният резултат е (и това важи и за жени, и за мъже), че когато съзнателно виждаш, че някой не е за теб и после го допуснеш до себе си, ти биваш наранен. И то така биваш наранен, че когато правилният (правилната) се появи на прага ти, ти просто не го(я) забелязваш, а ако случайно си го забелязал, вече си му сложил етикет "като всички останали". И ето как неусетно започваме да приписваме стара болка, старо лице, на новия човек. На всичко отгоре процедираме със същите стари мисли, същите стъпки, с едни и същи действия...е, защо се учудваме тогава, че нещата не вървят?

           Най-любимата глупост от всички е тази за "старата мома", или тук хората бъркат сам със самотен. Да си го кажем направо, някои хора се чувстват по-щастливи, когато са сами. Защо искате да вкарате всеки в рамка? На мен лично ми се е случвало, понеже съм по-голямата от две сестри и като видят че моята сестра има дългогодишен приятел, да ме попитат "Ами ти защо нямаш? Кога ще имаш?"...и като ми зададат тези нелепи въпроси направо ми се иде да им го завра отзад. Особено жените са ми много смешни в това отношение, и млади и стари. Сакън, да не остарея без мъж. Мъка голяма! Земята ще спре да се върти. Значи какво излиза-дай некъв там, къв ще да е, ама мъж да се нарича. Мили мои тъпи патки, когато това не е вашият човек, недейте си го представяйте за свой приятел, само за да угодите на мама, тати, баба, леля и там до десето колено. Любов така насила не става! Това че си "обвързана" не е гаранция, че е любов, защото в повечето случаи е просто един стремеж към любовта, но който е твърде далече от нея.

           Имала съм приятелка, която честно и откровено ми е споделяла-"този е прекрасен, добър, кавалер, умен и т.н., но нищичко не чувствам, не го чувствам като моят човек", а в същото време лъже и него, и родителите си, и приятелите си, че виждате ли "ето, това е моят приятел, аз съм сериозно и отговорно момиче". Пълни глупости!Каква е тази тъпа логика-има си приятел, сериозна, няма си-несериозна?! В крайна сметка ти за кого живееш-за себе си, или за  хората? Нима не си сериозна и отговорна инак? Просто на едни им идва по-рано времето, на други по-късно. Защо трябва да се догонваме един друг? И къде остана любовта не разбрах?

            Май всички проблеми идват от това да угодиш на хората, а пък дали си щастлив, това не е от значение. Нали крайната точка е щастието все пак? Поглеждайки назад към моите "връзки", мога да кажа че има причина сега да не съм с въпросните хора и много се радвам даже. Да, компромиси се правят, но компромис със щастието-никога! Улавяла съм се как в една връзка, когато ми отнемат свободата, аз искам да избягам. Улавяла съм се как вместо човекът до мен да ми дава криле и да ме вдъхновява да разкривам най-доброто в себе си, обратното-вбесява ме, унизява ме и аз показвам възможно най-яростното си и лошо лице. А все си мисля, че когато открия любовта в нечие лице, тя ще бъде в свобода-красота и вдъхновение, а не в окови-грозота и лошотия. Май е вярно това (поне това), което хората говорят, че човекът до теб трябва да те вдъхновява да ставаш по-добър, а не да изкарва всички дяволи от теб...

            Ако искате любов, недейте слага етикет "всички жени са курви" и "всички мъже са гадове", защото да, в такова време живеем и е твърде вероятно постоянно да се сблъсквате с тези типажи, но трябва да знаете, че има и верни немеркантилни жени и джентълмени. И колкото и любов да искате, никога няма да я получите, ако я искате настоятелно (хванали сте се за нея като удавник за сламка), но без да сте предприели: 1-правилните мисли, 2-правилните стъпки към нея. Вижда се, че има какво още да се допълни по темата и най-вероятно тя ще има продължение, някога във времето...А иначе за момиченцето, което ме вдъхнови да напиша темата, нейните думи бяха нещо от сорта "О, любовта е болка (всъщност имайки предвид взаимоотношенията с приятеля й), това значи да порастнеш-да изпитваш болка (ма много безнадежден свят за възрастните), ние с моят приятел се караме, сдобряваме, той пие, повръща и аз пак го обичам,ах! (каква любовна идилия само)"...

       Значи това било Любовта, аха! А след време си представям същото това момиченце, вече семейна с въпросния или, хич да не е тя, някоя от нейния типаж, която ще казва "О, той ми посяга, но аз го заслужавам, не измих чиниите. Той от любов го направи!"...