Ах, Снежко, мой, Снежко! Колко нежно можеш да докоснеш душата ми, като с перце я галиш. Ала, ледени са все още пръстите ти. Страх ме е да ги пипна, да не вземат да се счупят. Ах, Снежко, мой, Снежко! Колкото по-ледено, студен си, толкова повече напирам да те сгрея. Ще ти сложа шалче, ще ти сложа и шапка, ала от гърдите ти усещам напира само студена въздишка. Дали е тази, която чакам?Дали е същата, тази която топли моето дихание, дали е тази която спира дъха ми щом те видя?
Как да разбера?Как да проверя?Може би ако съвсем леко те целуна, първо по студената бузка, после по челцето...после по устните...ако слеем дихание в едно, дали ще усетя топлината, зад студената фасада, или...ще премръзнат устните ми, вцепенени, посивени?
Снежко!Чуваш ли ме, събуди се! Дай да те прегърна! Ах, как силно искам да те притисна, да усетя туптящото в редом с моето сърце! Но, почакай, страх ме е...да не те обгърна толкова здраво, че да те разпилея на прашинки. А пък обичам всяка ледена, блестяща прашинка в теб. Обичам как целия блестиш и само твоят блясък така ме стопля...
Въглен ми трябва и знам, ще те разпаля. Знам, сигурна съм, под заскрежените копчета, там някъде, добре скрито е твоето сърце. Макар и Снежен...и ти си човек, и твоето сърце така, както и моето оживява ...
...с любовта.
Снежко, Снежко...нищо не знаеш ти, а идваш от приказките...Звездите блещукат, пеперудите пърхат, във сърцето ми. Ах, кога ли ще ги видиш и ти :) :) :)
Мислех си, да взема да започна с гениалната поема на Гео Милев "Септември". И аз като него все си казвам, че Септември ще бъде Май, ще бъде. Ала иди го кажи на бедните. Не, тук няма да говоря за физическата бедност. Всеки пише колко бедни са всички, всеки се прави на добър самарянин и до тук. Бедните си остават бедни и това е.
Но замислих се, за един друг вид бедност, тази за която никой не говори. Бедни хора-бедни души. А някой замислял ли се е, че виновни за това да сме бедни, сме самите ние? И пак с уговорката, че говоря за друг вид, много по-страшен от физическата немотия.
Търпението се възнаграждава, иди ги убеди родителите ми, че е така. Е, с черногледото мислене, черен живот се случва. Пари, пари, само пари са им в главата на всички. Материален свят. Колкото повече искаш парите и колкото повече се оплакваш, че ги нямаш, те толкова повече се отдалечават от теб.
А аз друга песен си пея, тази че някой ден(всъщност съвсем скоро) търпението ми ще бъде възнаградено...в пари, че да се изкъпят хората в тях...Мразя парите, мразя простите умове, мразя материалните хора. Животът не е плът и кръв. Животът е нещо повече...ах, бедни ми човеко, кога ли ще го разбереш?
Свели сме духовността до минимум. Даже, вече не зная дали съществува. Като че в холограма живея. Всеки ден едно и също. Всеки се опитва сам себе си да лъже, че висшето щастие се крие в това да имаш пари, че да има какво да облечеш, да има с какво да се нахраниш, да имаш подслон...Това ли е? Това ли е висшето щастие, за което всеки мечтае? Това ли е представата за идеален живот на всеки?
Прибирам се вкъщи, пак за без пари работила, почти завършила образованието си и се тревожа само за пари. Понеже вкъщи можем да се зарадваме само на тях, а пък ги нямаме и постоянно заради тях се караме, като че висша ценност са за нас. Тревожа се. Тревожа се за бъдещето, не защото аз така съм го избрала, а защото така са ми го натъпкали, да се тревожа. Че кое му е лошото на бъдещето?
И мисля си, и какво от това? Хайде, нека няма какво да облека! И какво от това? Хайде, нека няма какво да изям! Какво от това? Не е ли по-важното, че съм с любимите хора, че всички сме заедно? Не е ли по-важно, че работя това, което обичам? Не е ли по-важно, че на Коледа и с коричка хляб, аз пак ще бъда сита, защото ще го споделя с хората, които обичам?
И, ей ги на!Чувам как се смеят зад гърба ми. Звезда, щяла да става,пфу,глупачка! Погрешно виждат през мен, погрешно преценяват по вид и отвътре.Признание ли? Не, не, приятелко, ако ти живееш за признание, аз живея по призвание. Как обичат на моите кокали, своята кожа да обличат. Как обичат само! Хайде, давайте, щом така на вас по-леко ще стане, окичете ми своите тъги! Та, нали...
Аз Дон Кихот съм, алтруист. В Робин Худ да се превърна искам и да крада от богатите души, че да го раздам на бедните. Ах, драги ми Смехурко! За всички, странна, луда, но аз имам своя мисия. Не ми пречете да я върша! Път напред ми дайте и тихо, мълчете! Лудите, лудите, те да са живи, че ако лудите ги няма, как вие ще живеете нормално?
Ние сме такива, каквито сами сме се създали. Само децата не мога да посоча с пръст, защото те са това, което вие направихте от тях. Ей, глупако със глупак! Когато се пресетиш да се оплакваш, да нападаш семейството си, да нагрубиш жена си, да кажеш на детето си, че е глупав мечтател, сети се за тях първо...
Сети се, че там някъде на Земята има хора, с богати души, но беден живот, сети се, че те нямат и наполовината, от това което ти имаш, бедни ми човеко! Сети се, че твоята коричка хляб, те ще разделят на 1000, сети се, че твоята чаша вода, те никога няма да отпият, сети се, че панталона който ти кърпиш, те никога няма да обуят, сети се, че прекрасния дом, в който ти се оплакваш, те никога няма да пристъпят!...
*Това е послание, към онзи, който вечно се оплаква и вижда света само в черно. Твоите мисли, са тези които създават твоята Реалност. Ако не се научиш да се радваш на малките неща в живота, на малките мигове, на това което имаш, колкото и малко да е то, то ти никога няма да оцениш голямото, което би могло да ти се даде. Радвай сега, на това с което разполагаш, защото утре може и него да нямаш!
Не мога да разбера Господ каква игра играе с мен. Дава ми един талант, втори талант, трети талант, повече от другите хора. Повече отколкото всеки има и бил мечтал да има, а не ми дава възможността да ги използвам. Каква е логиката?
Уморих се вече! Уморих се, твърде стара съм вече, за да се боря с вятърни мелници и просто мечти! Уморих се! Твърде стара съм вече, че да мога да прикрия тъгата с усмивка. Уморих се! Уморих се над размазания грим да слагам ново червило! Уморих се да приемам всичко тихо и спокойно! Уморих се да чакам смирено своя час! Уморих се да преглътвам горчилка, но не от кафето, а от чашка груба реалност! Уморих се да мечтая да полетя, а дори да не мога да подскоча!
Мечти...Мечтите са безплатни и за всеки, но те не са Реалност. Защото затворя ли очи, аз сънувам мечтите наяве. Ала отворя ли ги, те са изпълнени със сълзи. Какъв е смисълът? Не виждам такъв.
Та, така...кажи ми, Господи! Открехни истината на твоето невежо чедо! Защо? Защо ми даваш прекрасна сила, а ми отнемаш правото да я използвам? Защото, Господи, аз вярвам, че моята мисия тук е да творя добро, чрез това което ти си ми дал.
Дали е вярно, че трябва първо да съм се отказала от нещо, за да мога да го имам? Но тогава не става ли твърде късно, защото когато получа желаното, аз вече ще бъда твърде уморена.
Таланти, мечти, изкуство, сцена, маски, кому са нужни? Същата стара история, добре познат сценарий, аматьорски изиграна роля. Нищо от тях не може да ме облече, нищо от тях не може да ме нахрани, нищо от тях не може да ме направи щастлива. В повечето случаи е обратното. Тогава защо все още се боря? Защо се измъчвам? Не мога повече! Изморих се! Провал, след провал, след провал...това само по себе си е знак, че трябва да спра. Крайно време е. Не! Няма да спра! Няма да се предавам, ще продължа напред, но в друга посока, защото явно тази не е моята...
....Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техния характер. Имам една мечта днес!....
Няма незавършени дела. До този извод достигнах. Може да си мислим, че като започнем нещо и не го довършим, няма да има резултат. Винаги има резултат, въпросът е какъв ще бъде.
Случвало ли ви се е много да сте се трудили в определена област, да сте възлагали всичките си мечти и надежди за нещо, но да сте се отказвали и изпадали в безкрайно отчаяние, защото това което сте намисли няма как да стане? Случвало ли ви се е да сте си изливали душата и възгледите пред най-добрия приятел и после да сте съжалявали? Случвало ли ви се е да сте обичали някого искрено, правейки и невъзможното за вашата връзка, но да няма нищо от другата страна? Акови се е случвало-добре дошли! Но тук съвсем няма място за отчаяния, защото имам една новина за вас-съдбата(господ, времето, планетата) помни. Всеки малък жест, всяка дума, дори всяка мисъл не се появяват и изчезват ей, така. Ако и вие сте от хората, които вече са забелязали, че когато биват наранени, после виждат същата болка у този, който ги е наранил навремето, значи сте разбрали как действа кармата.
А кармата лично за мен не е нищо повече от „действие” и по-точно резултатът от моите действия. Забравете за глупостите за минали животи и т.н., и без това не сме сигурни дали има животи след смъртта. Кармата се ражда и живее тук и сега, постоянно чрез вашите действия. Всъщност ако мога да я опиша, бих я описала по този начин:
Едно действие, води друго, другото следващо и т.н. и т.н. Направо си е математическо уравнение, с разликата че ние самите не помним нашите действия и накрая резултатът е голяма неизвестна. Но не е така. В действителност, още при първите две действия, човек може да придвиди какъв ще бъде краят. Така де 1+2=3. Но най-често ние забравяме 1-още първото действие и от там насетне следват ?+?+?+?+?+?+?+?=х
Заради това, че ние забравяме, времето се грижи да ни припомни какви сме ги вършили в миналото. Каквото дадеш, това ще получиш. Каквото посееш, това ще пожънеш. Истина са тези народни мъдрости.
От твоите действия и мисли днес зависи какъв ще бъде животът ти утре. Ако ти си един деспотичен работодател, чиито работници едва преживяват двата края, а работят 24/7, ти си заработил следващата стъпка. А следващата стъпка ще бъде да се провалиш и да застанеш на мястото на собствените си работници. Защо се учудваш от резултата? Ти си причината твоята карма да е точно такава.
Ако ти си самовлюбената кучка, която обичат безкрайно, но вместо да отвърне на любовта,я употребява по най-егоистичния начин, ти си заработила следващата стъпка. А следващата стъпка ще бъде да обичаш за първи път в жалкия си живот, но този път употребената да бъдеш ти.
Ако ти си малоумник, който не цени какъв приятел има до себе си, а вместо това го използва за душевно кошче или за пари, то ти, приятелю си вече стъпил на следващото стъпало. А следващата стъпка е тази-същата, но с размяна на ролите.
В живота е така. Медалът винаги има две страни. Ин и Ян. Не можеш да видиш само слънцето и да кажеш, че познаваш всички небесни тела, защото я има и луната. Ако искаш да разбереш как е устроен светът, нужен е поглед от всеки ъгъл.
Само човек погледнал от всички ъгли, опитал височини и низини, би разбрал другия. Само тогава той ще разбере ценността и важността на другия човек. Когато плачете, бъдете сигурни, че сълзите ви ще бъдат чути. Кармата работи точно по този начин, защото тя се задейства от вашите емоции. Признавам, когато страдам, много ми се иска да отида на мига и да отвърна на удара. Но времето го прави много по-добре от мен, а аз само гледам отстрани и се радвам, че човекът който ме е наранил си е получил заслуженото. Няма как постоянно да трупаш лоши стъпки и да получиш добри резултати. Ще получиш точно това, което си дал. Знам, когато само правиш добрите стъпки, а не виждаш резултати, даже обратното, ти се иска да се откажеш и да си кажеш, има ли смисъл? Има смисъл и той се крие в това да не се отказваш, защото ти трябва да извървиш целия път, за да стигнеш до резултат. Тухла по тухла...И ще има добър резултат, обещавам!
Ако пък не сте сигурни, спокойно можете да пробвате и двата начина и да видим какво ще излезе. Казват, че за доброто е нужно време и търпение, а злото е по-бързо. Как беше...лъжата успя да обиколи света, докато истината още си връзва обувките...Пробвайте, направете някое действие, с което да нараните един-двама човека и резултатите няма да закъснеят. Сами ще се убедите, във валежа от бумеранги.
Ако искате да имате добра карма, сиреч добри резултати, трябва да сте готови за работа. Работата ще бъде изпълнена с трудности, препядствия, ще й трябват време, търпение и най-вече да не се отказвате. Както казва един от моите преподаватели, до финал достигат тези, които не са се отказали малко преди победната лента.
Аз вече започнах да бера плодовете от дългогодишните си мечти, желания и труд взети заедно. Виждам и всички онези, които не са ме оценили по достойнство как биват потъпквани, по същия начин, както те навремето са постъпвали с мен. А пък за някои злобари, както казах, лошотията много бързо им се връща. Радвам се, не защото злобея срещу тях, а защото знам че така, те ще застанат от ъгъла в който съм била аз и ще разберат защо не трябва да се държат лошо с човека срещу тях, защото някой ден този човек стават те...
Ако искате да получите само най-доброто, трябва да дадете най-доброто от себе си. Трябва да бъдете добри, да не ставате лицемери, да не злобеете, да не мразите, да не вършите зло някому, мислейки си, че ще получите добро. Светът не е устроен така и вие трябва най-накрая да го осъзнаете, няма щастие за сметка нещастието на другия. Щастието и хармонията могат да се постигнат само когато сме заедно. В противен случай пак ще се чудим откъде ни е дошло цялото зло...
И за последно ще ви открехна още една тайна-когато вършите добри дела и отстоявате себе си, по пътя срещате хората, които наистина заслужавате и забравяте за всички мъки, които сте изпитали, защото сега сте с правилните хора.:)
I am dreaming some day, when i have my own kids, to tell them that the time of war is end, that a word as "war" doesn't exist of long time before. But this is only a dream at this time, becouse the war is everywhere, not in one or two countries but in the whole world...
Кой каза, че човекът е най-съвършеното същество на Земята? Никак не изглежда съвършено до този момент. Уж, ни е дадено съзнание, с което да се отличаваме от другите животни, но явно още ни е трудно еволюирането от разума към разумните същества. Ееех, а кога ли ще стане това?..
Винаги ми е било странно, когато чуя че агресията, страхът, гневът са нормална част от човека. Нормална ли? Значи е напълно нормално да се самоизбиваме, и даже война не ни трябва, защото всъщност тя е тук. Присъства всяка вечер по новините, на улицата, у съседа...
Добре, да приемем, че всички онези ужасни страни у човека, са нормални, то да нормални са за животните. Падам от смях, когато сравняват човека с животното. Е, да приличаме си, един е създателят ни, но докато страхът и агресията са важни за оцеляването, подбора, конкуренцията между животните, то защо и при човека е така? Така де, защо ни е даден разум, ако не се възползваме от него? Не е ли даден за това, за да контролираме лошата част от нас, не да я пускаме на свобода така, сякаш още сме си на животинското ниво?
Не стига че още сме си животни, но сме станали и по-могъщи животни. Не знаем какво е Любовта, но пък добре познаваме Омразата. Така сме си я пришили в кожите, че тя направо премина и в душите ни. И като могъщи животни, измислихме войната.
Днес хората като че ли повече от всякога усещат привкуса на война, без да са я изживели въобще. Страхът е едно от мощните оръжия на войната. Но ако си мислите, че говоря за физическата война, грешите!
Няма по-голяма война днес, от войната на умовете. Това е мощна, тайна, четена между редовете война за власт...над умовете...
И ние като овци, вярваме във всичко, което ни кажат. Пак забравяме за мозъците, които имаме в черепните си кухини. Кухини, навярно мога да нарека тоооолкова много хора, че мога и да не спра.Продължавам да се учудвам как толкова много хора спят с отворени очи. Толкова сме станали самовглъбени, че по-далеч от носа не виждаме. Даже и не искаме да видим истината в очите, а продължаваме по стария план "излъжи ме". И ни лъжат, и го правят умело. Лъжат ни всички: политици, медии, бизнесмени. Карат ни да вярваме в това, в което те искат. Хвърлят прах в очите ни и ни казват "Избийте се". И ние го правим. Уж, модерни държави, уж правила на ООН, Конвенции разни и т.н., но ежедневно нашите права биват потъпквани. Нищо чудно, че досега губим в тази война.
Тук-таме се появи някой, който да ни каже да се замислим. Нека забравим различията си, да се обичаме, да живеем в мир един с друг. Чак толкова трудно ли е? Но веднага му запушват устата с нещо гадно, гнусно, страшно и кървящо. Ето, виждате ли, никакъв мир, атакаааааааа, и т'ва е, каквото сабя покаже...
А сабята го показва, право в месото. И край! Плътта загнива, душата умира. Пък те-големите, недосегаемите си седят в удобните кресла и пият едно за наше здраве...Така е, докато ние сме заети да воюваме един с друг, няма да забележим какво ни кроят те-поредната лъжа. А истината е, че на никого не му е нужно да води война. Обикновените хора не искат това. Обикновените хора искат да живеят свободни и спокойни.
Надявам се, въпрос на време е, а последните събития ме карат да мисля това, че хората лека полека започват да се събуждат от дълбокия зимен сън. Да, напоследък светът полудя, но всичко става така, за да ни каже нещо...Светът не е това, което трябва да бъде...
Всички завъртания за омраза един към друг, рано или късно ще спрат, защото хората най-сетне ще видят, че нито една религия, нито един етнос, нито едно виждане не ни правят толкова различни, че да се избиваме. Всяко наше различие е допринесло за това да бъдем по-силни заедно и да се обичаме такива, каквито сме. "Еднакви в различията" нали така...
Да победиш войната с война, не е много умно. Да победиш омразата с омраза, също. Да спечелиш пари, чрез пролята кръв е самоубийство. Да съградиш нов свят със стари порядки е загуба на време. "Съграждане" не става като се пролива човешка кръв. Не става за сметка на едни, да живеят други.
Ако искаме да победим войната, трябва да използваме две мощни човешки оръжия:Разум и Любов. Вече започнахме да казваме НЕ на всичко старо, време е да победим самите себе си, чрез любовта. Човекът може да стане човек, love is the answer.
И тогава надявам се, наистина ще мога да кажа на децата си "...имало едно време, но вече го няма, сега е Новото време"...
Когато ми хрумна идеята да напиша тази статия, бях се вдъхновила от един конкретен коментар на момиче, което не познавам, но което беше поредната заблудена овца. Вече ми беше писнало да слушам, че любовта е тежка, грозна и т.н. и т.н. Придаваха се какви ли не уродливи форми за нея. А наистина ли Любовта е виновна за нашите грешки? Наистина толкова ли безсрамни и оправдаващи се станахме, че слагаме това иначе красиво чувство в една яма?
Истината е, и ние трябва да приемем фактите, такива каквито са, а те са че за нашите грешки не можем да виним никого и нищо, освен себе си. Любовта е прекрасно само по себе си чувство, но попадне ли в неопитни и сбъркани ръце, може да се превърне и в ад.
Нищо чудно, че повечето момичета, че даже и жени бъркат. Всички казваме, че без любовта не можем, искаме нещо приказно, искаме романтика, искаме звезди, цветя и рози, бонбони...а накрая получаваме един надут пуяк, мамино синче, пълно дърво или господин ледено сърце. Защо мислите става така? Защото ние само знаем да се оплакваме и да искаме, но зад това искане стоят маса комплекси, загубени вяра и надежди, примиряване със ситуацията.
Добре, казваш, че не искаш да те тъпчат, казваш че искаш човекът до теб да те подкрепя, но не правиш нищо, за да стигнеш до това, което искаш, защото всъщност ти не само че не вярваш, че можеш да го получиш, ами и подсъзнателно не се чувстваш достойна за това.
Наместо това се захващаме с най-неподходящите за нас хора (и то от 100 километра си личи), но незнайно защо решаваме че можем да ги променим, не обръщаме внимание на малките подробности, а в повечето случаи точно тези недовидяни малки подробнсти се превръщат в голям проблем в бъдеще.
Трябва да отбележа като психолог и социален работник, това което наблюдавам днес у хората е, че всички станахме много сбъркани. Толкова ни се е сбъркала психиката, толкова наопаки обърнати системи за всичко имаме, че не е никак чудно че бъркаме истинското лице и на Любовта.
И като се почне с грешките, сякаш няма край...И под грешки нямам предвид правилно-неправилно, а имам предвид щастие-нещастие. Почваме с едни стари разсъждения, предадени ни и натъпкани от по-възрастните от нас. "Трябва да се правят компромиси", "Докато намериш правилният, можеш да пробваш с дузина неправилни", "Жена-стара мома е за съжаление" и прочие...Но заедно с тези постулати се забравят и разясненията, че всъщност компромисите ако се правят само от едната страна, то другата направо ще се възползва и изпикае върху тях. Следователно заслужава ли си? Или другия-пробвай лошия (или неправилния) какъв е всъщност крайният резултат от това "пробване"?Крайният резултат е (и това важи и за жени, и за мъже), че когато съзнателно виждаш, че някой не е за теб и после го допуснеш до себе си, ти биваш наранен. И то така биваш наранен, че когато правилният (правилната) се появи на прага ти, ти просто не го(я) забелязваш, а ако случайно си го забелязал, вече си му сложил етикет "като всички останали". И ето как неусетно започваме да приписваме стара болка, старо лице, на новия човек. На всичко отгоре процедираме със същите стари мисли, същите стъпки, с едни и същи действия...е, защо се учудваме тогава, че нещата не вървят?
Най-любимата глупост от всички е тази за "старата мома", или тук хората бъркат сам със самотен. Да си го кажем направо, някои хора се чувстват по-щастливи, когато са сами. Защо искате да вкарате всеки в рамка? На мен лично ми се е случвало, понеже съм по-голямата от две сестри и като видят че моята сестра има дългогодишен приятел, да ме попитат "Ами ти защо нямаш? Кога ще имаш?"...и като ми зададат тези нелепи въпроси направо ми се иде да им го завра отзад. Особено жените са ми много смешни в това отношение, и млади и стари. Сакън, да не остарея без мъж. Мъка голяма! Земята ще спре да се върти. Значи какво излиза-дай некъв там, къв ще да е, ама мъж да се нарича. Мили мои тъпи патки, когато това не е вашият човек, недейте си го представяйте за свой приятел, само за да угодите на мама, тати, баба, леля и там до десето колено. Любов така насила не става! Това че си "обвързана" не е гаранция, че е любов, защото в повечето случаи е просто един стремеж към любовта, но който е твърде далече от нея.
Имала съм приятелка, която честно и откровено ми е споделяла-"този е прекрасен, добър, кавалер, умен и т.н., но нищичко не чувствам, не го чувствам като моят човек", а в същото време лъже и него, и родителите си, и приятелите си, че виждате ли "ето, това е моят приятел, аз съм сериозно и отговорно момиче". Пълни глупости!Каква е тази тъпа логика-има си приятел, сериозна, няма си-несериозна?! В крайна сметка ти за кого живееш-за себе си, или за хората? Нима не си сериозна и отговорна инак? Просто на едни им идва по-рано времето, на други по-късно. Защо трябва да се догонваме един друг? И къде остана любовта не разбрах?
Май всички проблеми идват от това да угодиш на хората, а пък дали си щастлив, това не е от значение. Нали крайната точка е щастието все пак? Поглеждайки назад към моите "връзки", мога да кажа че има причина сега да не съм с въпросните хора и много се радвам даже. Да, компромиси се правят, но компромис със щастието-никога! Улавяла съм се как в една връзка, когато ми отнемат свободата, аз искам да избягам. Улавяла съм се как вместо човекът до мен да ми дава криле и да ме вдъхновява да разкривам най-доброто в себе си, обратното-вбесява ме, унизява ме и аз показвам възможно най-яростното си и лошо лице. А все си мисля, че когато открия любовта в нечие лице, тя ще бъде в свобода-красота и вдъхновение, а не в окови-грозота и лошотия. Май е вярно това (поне това), което хората говорят, че човекът до теб трябва да те вдъхновява да ставаш по-добър, а не да изкарва всички дяволи от теб...
Ако искате любов, недейте слага етикет "всички жени са курви" и "всички мъже са гадове", защото да, в такова време живеем и е твърде вероятно постоянно да се сблъсквате с тези типажи, но трябва да знаете, че има и верни немеркантилни жени и джентълмени. И колкото и любов да искате, никога няма да я получите, ако я искате настоятелно (хванали сте се за нея като удавник за сламка), но без да сте предприели: 1-правилните мисли, 2-правилните стъпки към нея. Вижда се, че има какво още да се допълни по темата и най-вероятно тя ще има продължение, някога във времето...А иначе за момиченцето, което ме вдъхнови да напиша темата, нейните думи бяха нещо от сорта "О, любовта е болка (всъщност имайки предвид взаимоотношенията с приятеля й), това значи да порастнеш-да изпитваш болка (ма много безнадежден свят за възрастните), ние с моят приятел се караме, сдобряваме, той пие, повръща и аз пак го обичам,ах! (каква любовна идилия само)"...
Значи това било Любовта, аха! А след време си представям същото това момиченце, вече семейна с въпросния или, хич да не е тя, някоя от нейния типаж, която ще казва "О, той ми посяга, но аз го заслужавам, не измих чиниите. Той от любов го направи!"...
