На Покрива

Имало едно време...
...едно момиченце.
Обичало да брои камъните по земята. С босите си крачета прекосявало цели царства.
Малките камъчета я убивали.
                    -До тук! Стига! Ще престана да броя камъчета, от тях само ме боли. Ще броя звезди!

И в ден, най-обикновен,
момичето превързало ранените си крака и издигнало стълба към покрива.
Изкачвало се, изкачвало се, изкачвало се дълго,
тъй че вече станало тъмно,
и деня се претълкулил към нощта.

 

                 -Тук съм, тук съм!-заподскачало момичето, поело дълбоко въздух, легнало на покрива и се загледало в небето над него.

 





               -Песен ще запея, песен ще запея, за да възпея щастливата си душа!

               -Ах, ярка моя звезда, аз съм едно със света! Ах, ярка моя пътеводна звезда, откривам нови царства.-запяло момичето и затанцувало под звуците на щурците.

Като балерина се носело по покривите. Едно, и две, прекосило цяло море.

Рани на краката вече нямало. Момичето чувствало все повече и повече,

сили във вените,

разперило ръце.



Тичало, тичало през покривите,
усетило как краката,
полетели над земята...
...
В ден, най-обикновен...
Е, може би, не съвсем!
Момиче имало едно.
Магия се случила, вълшебството нарекло:
   "Нека сърцето чувства любов, нека момичето прави добро!"...