Една от моите теории в живота, а най-вече изпробвани практики постулира "каквото посееш, това ще пожънеш"...Хората не случайно са го казали.
Ако мога да изобразя себе си, своята собствена Вселена и тази, чиито хора докосва моята, бих я изобразила точно така: семето, почвата и водата, с която го поливам. Знам, че това, което желая, това което мисля, дори това, от което се страхувам, ще стане. Затова имам два варианта: да бъда градинарят, който ще отгледа чудовища, бодили, изгорени жита, или...или да бъда градинарят, който ще създаде красиви цветове.
Смятам, че в това отношение няма по-добър професионалист от самата Вселена. Това, което съм направила, мисълта, с която съм го направила /посаждането/, веднага или след време разцъфва в своя блясък, или пък не.
На практика разбрах, че няма недовършени, наполовин истории. Нищо не се случва просто отлитайки, ей така, нанякъде, напротив, всички мои мисли, действия, емоции отново се връщат в подходящия момент за мен. Ако помогна, без да очаквам, след време на мен се помага, не от същият човек, но Вселената помни, а помощта учудващо напомня за моята собствена. Ако пък това, което съм сторила е лошо, Вселената ще ми припомни какво съм сторила преди няколко месеца, ще ме накара да го изпитам на собствен гръб, защото тя, за разлика от мен има дългосрочна памет. Затова, старая се, да отгледам колкото се може повече добри цветове, да не се бода много. Знам, че ако искам нещо да се случва в моя живот: искам да уча, искам да работя, искам да се влюбя, искам да пътувам и т.н., просто посаждам, а след това се старая да съм перфектен градинар и за себе си, и за хората, които по един, или друг начин се докосват до мен.
Ако нещо не върви по план - има план Б, В, Г, Д...има цяла азбука, мисля позитивно, но не натрапчиво и илюзорно, а се опитвам да обхвана цялата картина, да виждам опциите, и да поливам, и да поливам...
А Вселената, тя помни, не си почива, и когато му дойде сезонът, цветето разцъфва. Оставете да покълне!..
Ако мога да изобразя себе си, своята собствена Вселена и тази, чиито хора докосва моята, бих я изобразила точно така: семето, почвата и водата, с която го поливам. Знам, че това, което желая, това което мисля, дори това, от което се страхувам, ще стане. Затова имам два варианта: да бъда градинарят, който ще отгледа чудовища, бодили, изгорени жита, или...или да бъда градинарят, който ще създаде красиви цветове.
Смятам, че в това отношение няма по-добър професионалист от самата Вселена. Това, което съм направила, мисълта, с която съм го направила /посаждането/, веднага или след време разцъфва в своя блясък, или пък не.
На практика разбрах, че няма недовършени, наполовин истории. Нищо не се случва просто отлитайки, ей така, нанякъде, напротив, всички мои мисли, действия, емоции отново се връщат в подходящия момент за мен. Ако помогна, без да очаквам, след време на мен се помага, не от същият човек, но Вселената помни, а помощта учудващо напомня за моята собствена. Ако пък това, което съм сторила е лошо, Вселената ще ми припомни какво съм сторила преди няколко месеца, ще ме накара да го изпитам на собствен гръб, защото тя, за разлика от мен има дългосрочна памет. Затова, старая се, да отгледам колкото се може повече добри цветове, да не се бода много. Знам, че ако искам нещо да се случва в моя живот: искам да уча, искам да работя, искам да се влюбя, искам да пътувам и т.н., просто посаждам, а след това се старая да съм перфектен градинар и за себе си, и за хората, които по един, или друг начин се докосват до мен.
Ако нещо не върви по план - има план Б, В, Г, Д...има цяла азбука, мисля позитивно, но не натрапчиво и илюзорно, а се опитвам да обхвана цялата картина, да виждам опциите, и да поливам, и да поливам...
А Вселената, тя помни, не си почива, и когато му дойде сезонът, цветето разцъфва. Оставете да покълне!..
