Не мога да разбера Господ каква игра играе с мен. Дава ми един талант, втори талант, трети талант, повече от другите хора. Повече отколкото всеки има и бил мечтал да има, а не ми дава възможността да ги използвам. Каква е логиката?
Уморих се вече! Уморих се, твърде стара съм вече, за да се боря с вятърни мелници и просто мечти! Уморих се! Твърде стара съм вече, че да мога да прикрия тъгата с усмивка. Уморих се! Уморих се над размазания грим да слагам ново червило! Уморих се да приемам всичко тихо и спокойно! Уморих се да чакам смирено своя час! Уморих се да преглътвам горчилка, но не от кафето, а от чашка груба реалност! Уморих се да мечтая да полетя, а дори да не мога да подскоча!
Мечти...Мечтите са безплатни и за всеки, но те не са Реалност. Защото затворя ли очи, аз сънувам мечтите наяве. Ала отворя ли ги, те са изпълнени със сълзи. Какъв е смисълът? Не виждам такъв.
Та, така...кажи ми, Господи! Открехни истината на твоето невежо чедо! Защо? Защо ми даваш прекрасна сила, а ми отнемаш правото да я използвам? Защото, Господи, аз вярвам, че моята мисия тук е да творя добро, чрез това което ти си ми дал.
Дали е вярно, че трябва първо да съм се отказала от нещо, за да мога да го имам? Но тогава не става ли твърде късно, защото когато получа желаното, аз вече ще бъда твърде уморена.
Уморих се вече! Уморих се, твърде стара съм вече, за да се боря с вятърни мелници и просто мечти! Уморих се! Твърде стара съм вече, че да мога да прикрия тъгата с усмивка. Уморих се! Уморих се над размазания грим да слагам ново червило! Уморих се да приемам всичко тихо и спокойно! Уморих се да чакам смирено своя час! Уморих се да преглътвам горчилка, но не от кафето, а от чашка груба реалност! Уморих се да мечтая да полетя, а дори да не мога да подскоча!
Мечти...Мечтите са безплатни и за всеки, но те не са Реалност. Защото затворя ли очи, аз сънувам мечтите наяве. Ала отворя ли ги, те са изпълнени със сълзи. Какъв е смисълът? Не виждам такъв.
Та, така...кажи ми, Господи! Открехни истината на твоето невежо чедо! Защо? Защо ми даваш прекрасна сила, а ми отнемаш правото да я използвам? Защото, Господи, аз вярвам, че моята мисия тук е да творя добро, чрез това което ти си ми дал.
Дали е вярно, че трябва първо да съм се отказала от нещо, за да мога да го имам? Но тогава не става ли твърде късно, защото когато получа желаното, аз вече ще бъда твърде уморена.
Таланти, мечти, изкуство, сцена, маски, кому са нужни? Същата стара история, добре познат сценарий, аматьорски изиграна роля. Нищо от тях не може да ме облече, нищо от тях не може да ме нахрани, нищо от тях не може да ме направи щастлива. В повечето случаи е обратното. Тогава защо все още се боря? Защо се измъчвам? Не мога повече! Изморих се! Провал, след провал, след провал...това само по себе си е знак, че трябва да спра. Крайно време е. Не! Няма да спра! Няма да се предавам, ще продължа напред, но в друга посока, защото явно тази не е моята...
